Струва ли си?

by Laura

Чаша вино по-късно, обременена от факта, че до 50 години нацията ни ще е намаляла с една трета и полуразревана под звуците на „Високо” на ФСБ седя и си мисля – струва ли си? Струва ли си да приемаш живота насериозно, струва ли си всекидневно да защитаваш изборите си, струва ли си жените да се еманципираме? Никой не иска до себе си модерна амазонка, оборудвана по последен писък на техниката, запозната с бургии, винтчета, нивелири и шпакловки, не иска до себе си финансов факир, не иска малък военен пълководец.

Струва ли си, за да успееш в професионален аспект да придобиваш качества, които само те нараняват в личен? Струва ли си да емигирираш под предтекст, че отиваш да учиш, а всяка следваща година да те отдалечава все повече от завръщането у дома.

Струва ли си да казваш „Обичам те” на немски?

Защото онзи ден пътувах в метрото и едно малко момиченце умоляваше на немски  баща си да не му говори на испански, защото не го разбираше. Ами ако някой ден децата ми не знаят български – ако не могат да прочетат Ботев и Смирненски, Вапцаров и Дамянов, Блага Димитрова? Как тогава ще разберат един софиийски залез, как ще почувстват един созополски изгрев – как ще дишат в Рила, как ще се смеят на шегите на дядо си, как ще слушат Ахат ? Как ще разберат какво ни направи такива, каквито сме? Как ще разберат отчаянието, обезвереността, цинизма, борбата? Как ще разберат , че може да ненавиждаш държавата, но сърцето ти да се къса за родината… Как ще разберат битката между индивидуалното и колективното, смеха през сълзи, как ще разберат делбата на филия хляб със шарена сол? Как ще разберат, че на десет ние не просто не вярвахме в дядо Коледа, а се съмнявахме в света?

 И така – двайсет години по-късно всички сме навън… На 5-и януари тонове автобуси извозваха сиво-омърлушени източноевропейци на Запад, точно както по разделно, изборно време турски автобуси ни карат гласоподаватели. Двайсет години по-късно всички сме навън – с по-широки хоризонти, но по-сами, с по-високи заплати, но по-изгубени, по-нахранени, но с ужасни домати и изкуствен хляб. Двайсет години по-късно продължаваме да играем на стражари и апаши и да бъдем яростни индивидуалисти. Двайсет години по-късно се питам: „По дяволите… как стигнахме до тук?!” А след още двайсет ще е прекалено късно дори за отговори.

Advertisements